DnesInvestor Bloombergtv.bg Bulgaria On AirGolTialotoAz-jenataPulsTeenproblemImoti.netAz-detetoAutomediaStartBlog Posoka Boec

Кратка история на България

1.Въведение
България е европейска държава. Нещо повече, България е една от най-старите европейски държави, които продължават своето съществуване и до наши дни. Въпреки множеството изпитания, на които бурната история на Европейския югоизток е подлагала българите и тяхната държава, нашият народ е отстоявал своето място във времето и в пространството, в историята; съумявал е да защити културната си самобитност, да преодолее чуждата власт и да утвърди самостоятелното си съществуване в собствена държава. На проблемите, трудностите и успехите, белязали българската история като част от общоевропейската, на общите насоки, както и на наложените отвън различия в еволюционните пътища на България в сравнение с останалите европейски народи, е посветен този разказ за развитието на българските земи от дълбока древност до наши дни.
Българската история следва общия ход на европейската, но се и отличава от него. Европейската история слага отпечатък върху нашата, но културните, икономическите и политическите особености на българските земи също обогатяват историята на Стария континент. Смесването на европейската и българската историческа традиция, балканските особености, влиянието на Византия и на Османската империя, синтезът между европейски, средиземноморски и близкоизточни религии и цивилизации - такава е българската историческа специфика.
Политическите граници на българската държава - такава, каквато я познаваме от политическата история на Средновековието, новото време и съвременната епоха - невинаги отговарят на историческото пространство, в което съществуват и действат българите през вековете. Затова разказът за историята ни ще се разпростре в граници, надхвърлящи тези на българската държава.
Не е възможно да бъде разбран и правилно оценен противоречивият ход на историческото ни битие, без да се отчете обстоятелството, че българската държава възниква върху територии, където обществено-политическата и културната дейност на човека е засвидетелствана от най-древни времена. Балканските земи са един от центровете на античната цивилизация и представляват своеобразен кръстопът, на който си дават среща различни култури и етнически общности. Малко са онези европейски държави, които могат да се похвалят с толкова много археологически паметници от различни епохи, каквито се срещат по нашите земи. За българите докосването до историята и нейните многолики реликви се е превърнало едва ли не във всекидневие и това вероятно обяснява тяхното изострено любопитство да се узнае колкото може повече за предците.
През Ранното средновековие се ражда българският народ. Създаването на българската държава е основополагащо събитие, което поставя начало на формирането на българската народност в трите историко-географски области: Мизия, Тракия и Македония.
2.България – общо понятие
2.1.Географско положение
България днес се намира в централната част на Балканския полуостров, които се намира в Югоизточна Европа. Нашата страна обхваша исторически населените с българи земи Мизия, Тракия и Македония. Територията на страната е 110 993 квадратни километра. Средната надморска височина е 470м. Стара планина разделя страната на две части. Това е планина с дължина 750км започвайки от прохода Връшка чука до нос Емине на Черно море. България граничи с Румъния на север/дължина на границата – 609км, от която 139км. сухоземна/, Сърбия и Македония на запад /506км./, Турция и Гърция на юг /752км./, като разстоянието до Бяло море е едва 30км. и с Черно море на изток. Страната ни има две водни граници – Черно море и р. Дунав, като и на двата водни басейна са изградени пристанища с международно значение – Бургас, Варна, Русе, Видин и т.н. Релефът на България е разнообразен, на българска територия се редуват високи планини като Рила и Пирин с плодородни низини и долини, като Горнотракийската и Дунавската. Климатът е умерено-континентален с четири сезона. Стараната ни е богата на води, както течащи, така и минерални/изворни. По–големи реки са Искър, Марица, Места, Струма, Арда и други. През страната минава пътя от Босфора към Западна Европа, като България се намира на кръстопътя между Европа, Азия и Африка. През България преминават трансконтиненталните коридор №8 и №4, които са с огромно икономическо значение.
Населението от около осем милиона души е съсредоточено основно в столицата София /около 1 200 000 души/ и големите градове Пловдив, Варна и др. Преобладава българската народност, като най-многобройна след нея е турската, която населява компактни територии в южната и североизточната част на страната, българските земи се населяват и от цигани, гърци, власи, а още евреи, арменци и т.н. В стараната няма етническо напрежение и дискриминация.


Посока
Обект
Северна
Източна



географска
Географска



ширина
дължина

Север
устието на р. Тимок'
44°12'
22°40'

Юг
в. Вейката,
41°14'
25° 17'


Гюмюрджински снежния

Запад
в. Китка
42°19'
22° 21'


(Осоговска планина)

Изток
н. Шабла
43° 32”
28° 36'


2.2.Държавно устройство
България е република с парламентарно управление. Република България е единна държава с местно самоуправление. В нея не се допускат автономни териториални образувания. Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. Представител на законодателната е парламента наречен Народно събрание, избирано пряко от гражданите, изпълнителната власт принадлежи на правителството излъчено от парламента, а държавен глава е президента.
Народното събрание осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол. То се състои от 240 народни представители и се избира за срок от четири години. Народното събрание:
1. приема, изменя, допълва и отменя законите;
2. приема държавния бюджет и отчета за изпълнението му;
3. установява данъците и определя техния размер;
4. насрочва избори за президент на републиката;
5. приема решение за произвеждане на национален референдум;
6. избира и освобождава министър-председателя и по негово предложение - Министерския съвет; извършва промени в правителството по предложение на министър-председателя;
7. и др.
Президентът е държавен глава. Той олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения. Президентът се подпомага в своята дейност от вицепрезидент. Президентът се избира пряко от избирателите за срок от пет години и е върховен главнокомандващ. Президентът на републиката:
1. насрочва избори за Народно събрание и органи на местно самоуправление и определя датата за произвеждане на национален референдум, когато за това има решение на Народното събрание.
2. отправя обръщения към народа и Народното събрание.
3. сключва международни договори в случаите, определени със закон;
4. обнародва законите;
5. утвърждава промени на границите и центровете на административно-териториалните единици по предложение на Министерския съвет;
6. назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на Република България при международни организации по предложение на Министерския съвет и приема акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически представители в страната;
7. и други
Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите. Министерският съвет осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на въоръжените сили. Министерският съвет ръководи изпълнението на държавния бюджет; организира стопанисването на държавното имущество; сключва, утвърждава и денонсира международни договори
Съдебната власт е независима и контролира другите две власти, тя се предствалява от районни, окръжни и апелативни съдилища, върховният Касационен съд и Административен съд са последните инстанции по всички съдебни спорове. Конституционният съд не е част от съдебната власт, а специален орган бдящ за спазването на конституцията.
Местното самоуправление се подразделя на райони или кметства, обединени в области, начело на район или кметство стой изборен кмет подпомаган от избираем общински съвет състоящ се от общински съветници, а начело на областта стой областен управител назначаван от премиера.

2.3.Икономика
Първите стъпки за българската икономика датират от началото на 20 век, когато България става известна със селскостопанската си продукция. В първата третa на 20 век страната беше един от най-големите износители на зеленчуци, плодове, мляко, сирене, масло и месо в Европа. Развитието на индустрията и манифактурата датира от първата трета на 19 век. Фабриките в Сливен , Габрово, Велико Търново и Стара Загора, развитието на занаятчийството в тези и много други старопланински градове направиха България известна и спечелиха добри пазари за страната. В средата на 20 век, когато правителството реши да превърне страната в индустриалния гиганат на Балканите индустрията напредна с умерени темпове. Рухването на плановата икономика намери производителите неподготвенени. Много от компаниите фалираха. Все още процеса на приватизация не е приключил. Страната е в положение на валутен борд от 1997 година. Парламентът прие пакет от закони, имащи за цел да модернизират законодателството и да съживят продукцията. Все още предстои реформа в банковата сфера. Днес България изнася селскостопанска продукция, електричество и цветни метали. Страната е известна с киселото си мляко, маслодайната роза, цветята, вината и националната си напитка - ракия. Туризма е успешно развит. Българското правителство приема различни мерки за стабилното развитие на националната икономика: съживяване на индустрията и бързо връщане нa външния дълг, търговски взаимоотношения със страните от Западна Европа и САЩ, както и присъединяването на България към ЕС и НАТО.
3.Исторически преглед
3.1. Основаване на българската държава, борби с Византия, роля в европейската политика - VІІ-ІХ век
Северите и седем други славянски племена на север от Стара планина до Дунава създали свой племенен съюз и упорито отблъсквали опитите на Византия да възстанови властта си в Мизия. Прабългарите на Аспарух, заселили се при ус¬тието на р. Дунав, също имали за главен про¬тивник Византийската империя. Те често й „причинявали страшни щети". Нападенията на прабългарите били толкова голямо зло за Ви¬зантия, че през лятото на 680 г. лично импе¬ратор Константин IV оглавил голям поход сре¬щу тях по суша и море. Войските му нахлули в земите на север от Дунав. Византийските ав¬тори разказват, че прабългарите не се решили да влязат в сражение и се оттеглили в укреп¬ленията си. Три-четири дни и двете войски стояли една срещу друга, без да предприемат каквито и да е действия. Императорът, който страдал от подагра, напуснал лагера и с пет кораба заминал за Месемврия (Несебър) да се лекува. Сред войската му се пуснал слух, че той бяга, и тя, без да влезе в сражение, запо¬чнала панически да отстъпва. Прабългарите из¬лезли от укрепленията си, избили и ранили мнозина, нахлули в Добруджа, стигнали до Одесос (Варна) и завзели земите до Стара пла¬нина.
Войната продължила и през 681 г., вече на юг от Стара планина. Ста¬нало ясно, че победата при Онгъла не е слу¬чайна, и империята била принудена да признае новата държава, дори се задължила да й плаща годишен данък. През лятото на 681 г. „за срам на ромеите" бил сключен мирен договор, който бил първото международно признание за Бъл¬гария.
Славянобългарският съюз се изградил при пъл¬но зачитане на териториалната обособеност и племенното самоуправление на двете основни етнически групи. В хрониките територията, населена с прабългари, се назова¬ва България, а околните земи, населени пре¬димно от славяни, са наречени Славинии. На¬чело на държавата стоял вождът на прабълга¬рите хан Аспарух (680—700). За столица била определена Плиска. Хан Аспарух загинал в сражение с хазарите през 700 г. Той бил не само велик воин, но и държавник.
В началото на VІІІ в.. властта поел хан Тервел (700—721), син на Аспарух. През 704 г. сваленият византийски император Юстиниан ІІ, заточен на Кримския полуостров, помолил „Тервел, господаря на България", за помощ. С петнадесет хилядна войска Тервел помогнал на Юстиниан да влезе в Константи¬нопол и да си върне престола. Българският хан бил приет тържествено в двореца на византий¬ските императори, увенчали го с кесарска ко¬рона, а на раменете му сложили императорска мантия. Двамата владетели, седнали на спе¬циални тронове, приели парада на войските. Тервел и бойците му получили много дарове в злато, сребро и дрехи, а България — областта Загоре на юг от Стара планина.
Само три години по-късно (708) Юстиниан II нарушил ми¬ра, като се опитал да си възвърне подарените земи. Но при Анхиало българите разбили ро¬меите. Императорът през 711 г. отново бил свален от пре¬стола и пак трябвало да моли за помощ хана на българите.
Разкъсвана от вътрешни междуособици, Визан¬тия била принудена да сключи нов мирен до¬говор с България през 716 г. С него българ¬ските територии се разширявали до Странджа. Империята се задължавала да плаща годишен данък в златоткани платове и червени кожи. Двете страни се уговори¬ли да си предават взаимно политическите бе¬гълци. Стоките, които преминава¬ли през границата, трябвало да имат пломби и печат, иначе се изземвали в полза на хазната.
След Тервел българският престол заели Комерсий (721—738) и Севар (738—753), последните представители на рода Дуло. През 753 г., най-вероятно чрез преврат, властта поел Кормисош (753—756). Започнал период на борби за пре¬стола и отслабване на ханската власт — за 15 години се сменили седем владетели. В същото време Византия укрепнала и преценила, че е дошъл моментът да се разправи с България. Организирала девет похода (първият след 756 г., последният през 775 г.) по суша и море. Тези експедиции държали България в постоян¬но напрежение, но неуспехът на послед¬ния поход станал причина за смъртта на импе¬ратор Константин V.
При хановете Телериг (768—777) и Кардам (777—803) върховната власт укрепнала, визан¬тийските шпиони били хитроумно изловени и България минала в настъпление на юг от Стара планина.
В началото на IX в. на ханския престол се възкачил Крум (803—814), родоначалник на нова династия, към която принадлежат най-забележитедните владетели от Първото българско царство. Той се възползвал от разгрома на Аварския хаганат под ударите на франките и завладял част от неговата територия, населена със славяни и прабългари. Не забравил и сла¬вяните в южната част на Балканския полуос¬тров. Превзел стратегическата крепост Средец (София) и се установил в центъра на Балкани¬те. Това бил твърде тежък удар за Византия. През май 811 г. император Никифор I нахлул с шестдесет хилядна войска в българските зе¬ми, превзел и опожарил столицата Плиска. В това време хан Крум не безде¬йствал — наел аварски отряди, събрал много славяни, въоръжил дори жените. С многоброй¬ната си войска завардил старопланинските про¬ходи. Победителите тръгнали да се прибират през Върбишкия проход, натоварени с плячка. Призори на 26 юли 811 г. Крумовите войски нападнали стана на византийците — „погубена била цялата ромейска мощ", убили и импера¬тора. Черепът му бил обкован със сребро и с тази чаша Крум пил наздравица за победата. Военните действия се пренесли на юг от Стара планина. През 813 г. българите стигнали под стените на Цариград. Започнали преговори за мир, но византийският император Лъв V се опитал с измама да убие българския хан. По чудо Крум останал жив. Коварството на визан¬тийците било жестоко наказано — почти всич¬ки градове и крепости от Цариград до Одрин били сринати. За да държи византийците в по¬стоянна тревога, още през късната есен на 813 г. Крум изпратил тридесет хилядна войска — „цяла в желязо" — в Тракия. Едновременно с това започнал грандиозни приготовления за нов поход срещу Цариград — само колите за обоза били 5000. В разгара на подготовката, на 13 април 814 г., хан Крум неочаквано починал. Българите загубили могъщ владетел, а визан¬тийците си отдъхнали. Настъпателната политика на България продъл¬жила и при сина на хан Крум — Омуртаг (814—831). През 815 г. между България и Ви¬зантия бил сключен 30-годишен мирен дого¬вор, с който към България била присъединена голяма част от Тракия. И двете страни толкова много искали мира, че българските пратеници се заклели по християнски обичай — пред кръста и евангелието, а византийският император — според езическия: изливал вода от чаша, об¬ръщал конски седла, пипал тройна юзда и вди¬гал стиска трева над главата си.
Омуртаг водил победни войни с Хазарския хаганат на североизток и успял да установи гра¬ницата до Днепър. Водил преговори с франките заради отлепилите се от държавата славяни. Накрая със сила ги присъединил. Договорът между България и Франкската империя бил по¬твърден при наследника на Омуртаг, третия му син Маламир (831—836). Новият хан разширил владенията в Тракия. А хан Пресиан (836— 852), внук на Омуртаг, завладял обширни земи в Македония и Беломорието. Така, в резултат на усилията на Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан, през първата половина на IX в. Бъл¬гария събрала в границите си всички славяни от българската група и се изравнила по сила с най-великите европейски държави — Византия и Франкската империя.

3.2. Покръстване на българите
В средата на IX в. България се простирала от Карпатите до Сакар планина и от Черно море до днешна Албания и включвала повечето сла¬вяни от българската група. Но това не било достатъчно да гарантира трайността на държа¬вата — липсвало й вътрешно единство. Имало българска държава, но нямало български народ. Славяни и прабългари пазели различните си вярвания, различния си бит и култура. Въпреки мощта си, и в междудържавните отношения България била третирана неравностойно — смятали я за страна на езичници и варвари.
Новият владетел Борис (852—889) осъзнал не¬обходимостта от приемането на християнство¬то, но първо трябвало да реши един друг, не по-маловажен въпрос — към кой от двата то¬гавашни християнски центъра да се обърне — към Рим или към Цариград. Въпросът не бил само религиозен, а и политически, и първото условие било самостоятелното църковно уп¬равление. Но събитията не предоставили на Бо¬рис време за самостоятелен избор. През 863 г. византийците отново нахлули в Тракия и раз¬громили войските му. Нещастията не свършва¬ли с това — в България върлували болести, годината била неплодородна. 40-дневен земет¬ръс допълвал картината на безизходност. Като условие за сключване на .дълбок мир" Визан¬тия поискала българите да разтрогнат съюза си с Немското кралство и да приемат християн¬ството от Цариград. Борис нямал избор. За га¬ранция покръстили българските пратеници в Цариград. В началото на 864 г. те се завърнали в Плиска, придружени от един епископ и много свещеници. Пръв бил покръстен Борис заедно със семейството и приближените си. Българ¬ският владетел приел името на своя кръстник — византийския император Михаил, и славян¬ската титла княз.
Византийските духовници плъзнали из села и градове да налагат, често пъти насила, новата вяра. Проповедите на неразбираемия гръцки език не достигали до умовете и сърцата на хората. Покръстването се смятало и за подчинение на Византия. Недоволството прерастнало в открит бунт. Метежници от всичките десет комитата се насочили към Плиска с намерение да отстранят от трона "отстъпника от бащината чест и слава". Борис-Михаил обаче успял да разгроми противниците си. Обикновените хора пуснал свободно по домовете им, но петдесет и два болярски рода били изтребени.
Не бил решен и въпросът за уредбата на бъл¬гарската църква. В Цариград отказали да удов¬летворят желанието на Борис-Михаил за само¬стоятелна църква. Затова още през 866 г. той се обърнал със същото искане към Рим. След дълги преговори се убедил, че и от там няма да получи желаното. И въпреки че в България се било настанило латинско духовенство след изгонването на гръцкото, отнесъл въпроса до Вселенския събор, свикан в Цариград през 869 г. На извънредно заседание на 4 март 870 г. представителите на всички християнски цен¬трове — Рим, Цариград, Антиохия, Алексан¬дрия и Йерусалим, решили българската църква да бъде независима (автокефална) под върхо¬венството на Цариградската патриаршия.

3.3. Езическата реакция
През 889 г. Борис I се оттеглил от престола и се покалугерил. Княз станал най-големият му син Владимир-Расате (889—893), който “далеч отстъпвал на баща си по енергия". Нещо по¬вече — сближил се отново с немския крал и се опитал да възстанови езичеството. Борис и този път действал решително — през есента на 893 г. напуснал манастира, „отново препасал военния пояс" и опрян на верните си боляри, отстранил Владимир от трона. Наказал го жес¬токо — наредил да бъде ослепен. Скоро след това свикал народен събор. За бъл¬гарски владетел бил обявен третият син на Бо¬рис — Симеон. За да се изтъкне окончателното скъсване с езичеството, столицата била премес¬тена от Плиска в Преслав. Княз Борис I починал на 2 май 907 г. и неза¬бавно бил канонизиран, включен в пантеона на българските светци.

3.4.Създаване на славянската писменост. България – тих пристан
Създаването и разпространението на писменост и книжнина на говоримия славянски език е в основите на културата на българския народ и на всички източни славяни. Двамата братя са родени в Солун — Методий през 815 г., а Кон¬стантин през 826 или 827 г., „от благоверни и благочестиви родители, богати и първи в този град". Славяните отраяо проникнали в Солун и тяхната реч звучала навсякъде през IX в. Краткото житие на Кирил съобщава, че той бил „родом българин".
През 851 г. двамата братя се оттеглили в ма¬настира „Полихрон" и в продължение на осем години „беседвали и прилежно се занимавали с книгите". През 855 г. създали славянската азбука, като за основа използвали говора на солунските славяни. С помощта на свои уче¬ници превели на славянски език част от богос¬лужебните книга. Това било необикновено дело - да се създаде писменост и богослужение на един нов език, да се приобщи един многоброен народ към християнството и към културното наследство на човечеството.
През 862 г. в Цариград пристигнали пратеници на великоморавския княз Ростислав. Те измо¬лили от византийския император да им изпрати учители и духовници, които да проповядват християнското учение на славянски език, за да освободи земята си от чуждото немско-латинско влияние. Още на следващата година визан¬тийският император изпратил в Моравия изтък¬натите вече като мисионери при сарацините и хазарите Константин Философ и Методий.
С ентусиазъм двамата братя се заели да из¬граждат самостойна славянска църква и учили¬ща, обучавали ученици, увеличили славянската книжнина с нови преводи. Били принудени оба¬че да водят непрестанни борби с немското ду¬ховенство, защото дотогава се приемало, че християнството може да се проповядва само на трите „свещени" езика — гръцки, латински и еврейски.
През 867 г. славянските просветители отишли в Рим, за да защитят своето дело и да получат официално признание от папата. Адриан II ги приел радушно и осветил славянските книги. Но в Рим Константин заболял тежко, приел монашество и името Кирил. На 14 февруари 869г. той починал, погребали го в църквата “Сан Клементе”. Методий, който бил ръкоположен за архиепи¬скоп на Панония, продължил делото. Но през 870 г. бил осъден от германските епископи в Регенсбург и затворен в Евланген. След две години и половина затвор бил освободен и по¬ставен от палата за архиепископ на Велика Мо¬рава със седалище Велеград. До смъртта си на 6 април 885 г. Методий упорито се трудел за укрепване на славянското дело.
След смъртта на Методий немското духовенство се заело да унищожи делото на славянските първоапостоли. Най-изявените им ученици били оковавани, затваряни, продавани в робство, го¬нени извън пределите на Великоморавия. Трима от тях — Климент, Наум и Ангеларий, „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спо¬койствие". През 886 г. при Борис I те потърсили не само убежище, а и закрила за славянската писменост и книжнина. През Цариград в Пли¬ска пристигнали и други Методиеви ученици. Българите, приобщени към християнството, съградили своя църковна организация, се нуж¬даели от проповед на разбираем език. А и княз Борис бил възторжен покровител на славянска¬та книжовност.
Създадени били два книжовни центъра — в Плиска, ръководен от Наум, и в областта Кутмичевица в Македония с център Охрид, ръко¬воден от Климент. Дейността на Кирил и Методий и техните уче¬ници превърнали България в огнище на сла¬вянската писменост, в духовен вожд на славян¬ския свят.

3.5.Златният век на Симеон Велики – разцвет на политическото, икономическото и културното могъщество на България.
Симеон бил отгледан и възпитан според хрис¬тиянската традиция. Едва 13-14-годишен го из¬пратили да учи в Цариградската Магнаурска школа и получил блестящо образование, нари¬чали го дори „полугрък". Княз Борис го готвел за глава на българската църква, но съдбата решила друго. През есента на 893 г., след свалянето на Владимир от пре¬стола, за български владетел бил обявен Си¬меон. Още в първото десетилетие от Симеоновото царуване, въпреки че се стремяла да залази ми¬ра, България била принудена да воюва с Ви¬зантия (894—896; 896—899; 904). Конфликти¬те били предизвикани от империята и завъ¬ршвали или с възстановяване на старото поло¬жение (например след преместването на тър¬жището от Цариград в Солун), или с терито¬риални придобивки за България. През 904 г. с мирен договор Византия признала по-голямата част от българските завоевания и се задължила да плаща годишен данък на България.
Отношенията между България и Византия се променили коренно след смъртта на император Лъв VI. Империята търпяла неуспехи във вой¬ните с арабите. Създали се благоприятни въз¬можности за налагането на българска военно-политическа хегемония на Балкан¬ския полуостров. Престолонаследникът Кон¬стантин VII Багрянородни бил малолетен. От негово име управлявал чичо му Александър. Той се отнесъл грубо към българското пратеничество, дошло да поднови мирния договор. В отговор многобройни български войски обсадили Цариград през август 913 г. Скоро двете страни се споразумяли, по-точно империята би¬ла принудена да отстъпи. Във Влахернския дво¬рец патриарх Николай I Мистик благословил царската титла на българския владетел. Бъл¬гарския духовен глава получил патриаршески сан. Уговорен бил и брак на една от Симеоновите дъщери с Константин VII. Така пред Си¬меон се очертала перспективата да стане регент и съимператор на малолетния си зет. Много от византийските аристократи сметнали договора за унизителен, свалили регентството, поставили друго, начело със Зоя, императрицата-майка. Създали силна антибългарска коа¬лиция с печенеги, унгарци и сърби и военните действия били възобновени. Решителното сра¬жение станало край река Ахелой на 20 август 917 г. Византийската армия била обкръжена и поголовно избита. През 918 г. Симеон се самопровъзгласил за „император на ромеите". Това бил нов сериозен удар върху престижа на Византия.
Последното десетилетие от царуването на Си¬меон било изпълнено с непрекъснати войни с Византия, сърбите, печенегите и хърватите. Най-често като оръдие на византийската дип¬ломация била използвана Сърбия, докато през 924 г. българските войски я ликвидирали.
При цар Симеон Велики българската територия се разпростряла до три морета —- Черно, Бяло и Адриатическо. Симеон имал амбицията да превземе Цариград и да седне на трона на ви¬зантийските императори, но сърдечен удар пре¬къснал жизнения му път на 27 май 927 г.
Цар Симеон Велики създава модела на славян¬ското царство, приет и от други славянски стра¬ни. От 913 г. българският владетел е цар (император), равен на византийския, малко по-къс-но българският първосвещенник получава най-високата титла — патриарх. Другите славянски държави след векове се домогват до това по¬ложение.
Цар Симеон Велики е създател не само на една империя, но и на нова цивилизация — славян¬ската. Затова неговото царуване е известно и като Златен век на българската култура. Изграждането на тази култура започнало още с приемането на християнството — нова архи¬тектура (църкви, манастири), нови закони (пре¬вод от гръцки и изработване на български — „Закон за съдене на хората"), с въвеждането на славянския език в богослужението.
В „Шестоднев" Йоан Екзарх описва почудата на обикно¬вения човек, успял да зърне великолепието на Преслав: „А като влезе в двореца (Вътрешния град) и като види високите палата и църквите, богато украсени с камъни, дърво и багри, а отвътре пък с мрамор и мед, сребро и злато, така и не знае с какво да ги сравни..."

3.6. Времена на разпад. Падане на България под византийска власт
След неочакваната смърт на цар Симеон на престола се възкачил вторият му син Петър. Той сключил 30-годишен мирен договор с Ви¬зантия (927). Ромеите отстъпили голяма част от завоюваните от Симеон територии, задъл¬жили се да плащат годишен данък на България, признали титлата цар на нейния владетел и пат¬риаршеския сан на първосвещеника й. Петър се оженил за Мария, внучка на византийския император Роман Лакапин. За първи път ро¬меите нарушили старото си правило да не дават своите принцеси за жени на „варварски" вла¬детели.
Сред българските боляри имало и недоволни от мира с Византия. Те се надигнали срещу цар Петър, водени от по-малкия Симеонов син Иван (928), а през 930 г. от първородния — Михаил. И двата бунта завършили без успех. Но възползвайки се от междуособиците, надиг¬нали глава съседните народи, държани в покор¬ство при Симеон.
През втората половина на Х в. се въздигнала нова сила в Източна Европа — Киевска Рус.
С много подаръци и обещания Византия склонила киевския княз Светослав да нападне България. През 968 г. 60 хиляди руси разбили 30-хилядната българска войска, обсадили я в Дръстър (Силистра) и превзели 80 крепости. Но Свето¬слав трябвало да се върне, тъй като печенегите обсадили Киев, вероятно под давление на бъл¬гарската дипломация.
През 969 г. руските войски отново преминали Дунав. Българската армия побягнала при пър¬вото сражение. Цар Петър, опечален от неус¬пеха, се разболял тежко. Починал на 30 януари 970 г.
През 969 г. русите завладели Преслав и Севе¬роизточна България. Четимата синове на упра¬вителя на Средецка област комит Никола — Давид, Мойсей, Арон и Самуил, наречени комитопули, се обявили за продължители на бъл¬гарската държавност.
Югозападните български земи запазили неза¬висимостта си и под управлението на комито-пулите след смъртта на Йоан Цимисхи запо¬чнали активни военни действия срещу Визан¬тия. През 976 г. била освободена цяла Бълга¬рия.
В началото на XI в. обаче византийците пред¬приели настъпление на широк фронт срещу България. През 1001 г. завладели повторно Преслав и североизточните български земи. В следващите години след героична отбрана пад¬нали и много силни крепости — Видин се съ¬противлявал осем месеца.
Развръзката се очертала през 1014 г. С голяма армия Василий II се отправил към България. Бил възпрян в тясната клисура на Беласица край село Ключ. Византийците обаче намерили обходен път, обкръжили българската войска и въпреки безмерната й храброст я разбили. По заповед на Василий П заловените 15 000 бъл¬гарски войници били ослепени, като на сто души оставили един едноок за водач. При вида на това трагично шествие Самуил получил съ¬рдечен удар и два дни по-късно починал — б октомври 1014 г.
Новият владетел Гаврил Радомир (1014—1015) не успял да възпре византийците. Не се справил и с предателството сред българската аристок¬рация. Сам царят бил убит по време на лов от братовчед си Иван Владислав (1015—1018), който незабавно заел престола и подновил ге¬роичната борба с Византия. Последният владетел от Първото българско царство загинал под стени¬те на Драч (1018). Царското семейство било отведено в Цариград. Така, въпреки че близо пет десетилетия водила епични борби за всяка педя родна земя, България загубила своята не¬зависимост.

3.7.Богомилство
Протестът срещу засилващия се феодален гнет бил изразен в учението на живелия по времето на цар Петър поп Богомил, наречено богомилство. Неговите последователи смятали, че „всичко, което се намира на земята", целият видим свят и човекът, са творение на дявола. Само човешката душа е Божие дело. „Като ху¬лят богатите, (богомилите) учат своите да не се подчиняват на господарите си, ненавиждат царя, ругаят старейшините, укоряват болярите."
Богомилите смятали, че няма нужда от духо¬венство. Извършвали богослужението на от¬крито, защото смятали, че Бог е навсякъде. От¬ричали богатството и възхвалявали бедността; обявявали се срещу войната и експлоатацията. Живеели в общини — братства, ръководени от дедец
Последователите на поп Богомил били по¬стоянно анатемосвани от официалната църква, преследвани и затваряни от царската власт. Но идеите им не били изкоренени. следващите векове дори се разпространили виталия. Фран¬ция, Сърбия, Босна, Русия.


3.8. Възстановяване на българската държава. Третия кръстоносен поход. Латинската империя. Унията с Рим. Залезът на Асеневци

Последните десетилетия на XII век били трудни за Византия — на източната й гра¬ница в Мала Азия се появили селджукските турци, норманите от Южна Италия завладе¬ли Солун, а честите набези на кумани и на унгарци били не по-малка напаст. През 1185 г., след като българите били обложени с извънреден данък, настъпило брожение. А по признанието на византийския хронист Никита Хониат българите „поначало се дър¬жали високомерно към ромеите, защото се осланяли на непроходимите си места и се одързостили от крепостите си, които били твърде многобройни и стърчали на отвесни скали". Двамата братя Теодор и Асен, тър¬новски боляри, оглавили народното недовол¬ство. През есента на 1185 г., при освещава¬нето на църквата „Св. Димитър" в Търново, пред стеклия се народ те провъзгласили българската независимост. Монахът Васи¬лий, след като бил ръкоположен за българ¬ски архиепископ, коронясал по-стария брат Теодор за български цар (1185—1190). Но¬вият владетел приел името Петър и сложил знаците на царската власт — златна коронаи червени ботуши. Търново станало новата българска столица.
Българските войски завладели „градчетата и населените места оттатък Хемус", премина¬ли в Тракия и дори разгромили армията на византийския пълководец Йоан Кантакузин. През лятото на 1186 г. византийският импе¬ратор Исак II Ангел с многобройна войска нахлул в Северна България. Въстаниците се изтеглили отвъд Дунав, а императорът се задоволил да опожари снопите от пожънати¬те ниви и смятайки, че е потушил бунта, се завърнал в Цариград.
Триумфът бил привиден. Българските вой¬ски се завърнали с многобройни помощни отряди от кумани, освободили окончателно Северна България и предприели настъпле¬ние в Тракия. Действията се ръководели от по-младия брат Асен — смел и „извънред¬но съобразителен" войн. През пролетта на 1187 г. Исак Ангел обсадил Ловеч, където била съсредоточена българската войска. Тримесечната обсада приключила без успех и ромеите били принудени да сключат ми¬рен договор. Така възобновената българска държава получила международно признание.
През 1189 г. на Балканския полуостров се появили войските на Третия кръстоносен поход, предвождали от немския император Фридрих I Барбароса. Петър и Асен побър¬зали да предложат на рицарите 40-хилядна армия в евентуалния им конфликт с Визан¬тия, като в замяна поискали „императорска¬та корона на гръцкото кралство". Недоразу¬менията между ромеи и кръстоносци обаче били преодоляни и Византия решила да на¬каже българите. С многобройна войска Исак Ангел отново преминал Стара планина и обсадил Търново. Но мълвата за идващите на помощ кумани го накарала да отстъпи безславно. В Тревненския проход българите устроили засада и нанесли тежко поражение на нашествениците. С цената на много из¬потъпкани ромейски войници Исак Ангел бил спасен от придворните му. Несметни съкровища, дори знаците на императорската власт — пирамидалната корона и импера¬торският кръст, станали плячка на българите
От тримата братя Асеневци първите двама Асен и Петър загинали рано от заговори. Третият от братята, които оглавили освобо¬дителната борба на българския народ, се казвал Йоан — в историята останал като Калоян (Хубавия, Добрия Йоан). Веднага след възцаряването си (1197) се заел да обуздае болярските интриги и укрепил цен¬тралната власт. Изградил антивизантийски съюз, като привлякъл само¬стоятелния струмишки болярин Добромир Хриз, управителя на Родопската област Йоан Спиридонаки и дори врага на семей¬ството си Иванко, поставен от византийците за управител на Пловдивската област. Възстановел голяма част от старите български владения. Но Ви¬зантия не признала царската му титла и той решил да използва интереса на римския папа Инокентий III към България. Още през 1199 г. католическият първосвещенник изпратил послание до българския владетел с предложение да признае върховенството на Римо-католическата църква. Три години по-късно, след като не можел вече да се надя¬ва на Византия, Калоян отговорил на Ино¬кентий III, като поставил категорично усло¬вие: „Първо молим от Римската църква ко¬рона и достойнство, според както имаха на¬шите стари царе." През 1204 г. била сключена църковна уния — българите признали върховенството на папата, без да променят православните си обреди. На 7 ноември 1204 г. в Търново папският пратеник Лъв помазал архиепископ Василий за примас, сан, който бил припознаван от българите като патриаршески. На следния ден Калоян получил папската бла¬гословия, корона, скиптър и знаме. Лъв го провъзгласил за крал (гех), титла, която с мълчаливото съгласие на Инокентий Ш би¬ла смятана за царска (императорска).
БЪЛГАРИЯ И ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ Междувременно на Балканите станали голе¬ми промени. На 13 април 1204 г. Цариград бил превзет от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход и Византийската империя рухнала. На нейно място Кръстоносците създали Латинската цариградска империя. Калоян предложил съюз и мир на рицарите срещу признаване на царското му достойн¬ство, но отговорите им били надменни и предизвикателни. Неочаквано българският владетел намерил други съюзници. Гръцката аристокрация в Тракия, недоволна от власт¬та на кръстоносците, се обърнала за помощ към Калоян — срещу свободата си те му предложили да го почитат за свой импера¬тор и господар.
В началото на 1205 г. византийците в Тра¬кия вдигнали бунт и овладяли Одрин, Арка-диопол, Димотика. Изненадан от събитията, латинският император Балдуин Фландърски събрал наличните войски и се отправил към непокорните градове. Там вече бил и Ка¬лоян с многобройна войска. Решителното сражение станало на 14 април 1205 г. при Одрин. Непобедимата дотогава рицарска ар¬мия била обкръжена, а императорът — пленен. Мощта на Латинската империя била прекършена. Но ромеите се отметнали от съюза с българите — те дори не отговори¬ли крепостните порти на Одрин пред бъл¬гарските войски. Калоян овладял Сяр и Пловдив, а през пролетта на 1206 г. отново нахлул в Тракия — превзел и разрушил много градове и крепости, а византийските им жители заселил край Дунав.
През лятото на 1207 г. новият латински император Анри и солунският крал Бонифа-ций Монфератски се споразумяли за съ¬вместна война срещу България. Но на 4 септември Бонифаций загинал от българска стрела. В края на месеца Калоян обсадил Солун с войска, която била „повече от пя¬съка в морето". Преди решителната битка българският цар бил убит в палатката си от куманския воевода Манастър ( октомври 1207 г.). Тялото му било пренесено в Тър¬ново и погребано в църквата „Св. 40 мъче¬ници".
След Калоян се възцарил узурпатора Борил, племенник на Калоян, той се оженил за неговата вдовица и управлявал 10 години. Това е период на упадък на България. След Калоян Асеневци нямат толкова изявен представител, значими в този период са Иван Асен, син на стария Асен, възцарил сев България с руска помощ, но приет радосно от народа и болярите и Иван Александър прочут със своите династични бракове и отказа да сключи съюз срещу турците с Византия, оказал се съдбовен за целия полуостров.

3.9. В сянката на Азия
След смъртта на Иван Александър търнов¬ския престол наследил двадесетгодишният Иван Шишман (1371—1395), а във Видин самовластен господар бил брат му Иван Срацимир (1356—1396). Продължавала да съществува като напълно самостоятелна държава и До¬бруджанското деспотство на Добротица. Та¬ка фактически имало три отделни части на българската държава. Самостоятелните владетели от Средна Маке¬дония Вълкашин и Углеша се опитали да прогонят турците. Войската им от българи, сърби и византийци проникнала в Източна Тракия и се насочила към Одрин. Но при Черномен на 26 септември 1371 г. била разгромена, а те паднали посечени в битката.
Предвождали от султан Мурад, турците завладяли Самоков, Ихтиман, югозападните български земи и Битоля. Ето как описва тези нещастия светогорският монах Исай Серски: „Измаилтяните се пръснаха и про¬летяха по цялата земя... Едни от християни¬те бяха изклани, други отвлечени в робст¬во, а онези, които останаха там, смърт не-сретна ги покоси, защото изгинаха от глад... И наистина тогава живите облажава-ха по^рано умрелите." Отчаяно се съпротив¬лявали крепостите Ямбол (от ранна пролет до средата на лятото), Раковица, Цепина (9 месеца), Станимака.Иван Шишман останал сам срещу страшния враг и бил принуден да се признае за васал на султана. Но унижението му не свършило дотук — трябвало да даде сестра си Кера Тамара за съпруга на Мурат. Българският народ и църквата ни я величаят като „обрученица ради рода българского". Този брак осигурил десетгодишно примирие. Турците върнали крепостите Ихтиман и Самоков.
Но турците отново настъпили. След упорита съ¬протива през 1385 г. паднала София, завзе¬ти били Ниш и Пирот. Турците се врязали между България и Сърбия. Пред възникна¬лата опасност сръбският княз Лазар създал балкански съюз, като привлякъл Иван Шиш¬ман и босненския крал Твърдо. Обединени¬те християнски сили нанесли при Плочник (1387) първото сериозно поражение на тур¬ците, но останалите балкански държави не се присъединили. В битката при Косово поле в днешно Косово в Югославия, Лазар дал последен отпор на турците и двамата предводители – Мурат и Лазар загинали в боя според легендите в двубой.
През пролетта на 1393 г. Баязид, син на Мурад обсадил Търново. В същото време Иван Шишман бил в Никопол, за да настоява пред унгар¬ския крал за съвместни действия срещу об¬щия враг. Три месеца българската престолнина устоява на страшните пристъпи. През една от страничните врати турците успяват да проникнат на Царевец. Чрез измама турците събрали всички по първи тьрновци, сто и десет на брой, и ги съсекли. Видните търновски родове били за¬точени в Анадола. Патриархът Евтимий, българският мъченик и герой, бил отведен в Бачково. С трепереща ръка Григорий Цамблак е записал: „Разделяха се деца от бащи и братя от родни братя... Дни на плач бяха ония дни."След Търново дошъл ред на Никопол. Цар Иван Шишман бил обезглавен.
Но нататък всяка педя българска земя тур¬ците трябвало да погазят с много кръв. За¬това в добавка към Бориловия синодик се пее „вечна памят" за „Семир, Йончо, До¬бромир, Иваниша и всички, които воюваха заедно с тях, против безбожните турци и проляха кръвта си за християнската вяра".
От „трите Българин" останало само Видин¬ското царство. Най-сетне Европа се разтревожила. Ун¬гарският крал Сигизмунд организирал 60-хилядна кръстоносна армия от унгарци, по¬ляци, французи, англичани и германци, но и тя била безславно разбита. Баязид превзел Видин и оковал Иван Срацимир.
4.Българите в Османската империя
4.1 Религиозно и народностно неравноправие
Българите, както всички християни, били най-низшият слой в обществото на Осман¬ската империя. Наричали ги рая (стадо), която трябвало да произвежда блага и да служи на господарите. Селското население плащало 80 вида редо¬вни данъци и такси, много извънредни, из¬пълнявало и отработьчни повинности (ангария). Не било по-добро положението и на гражданите. Мюсюлманите в градовете не се занимавали с производство, затова разви¬тието на градското стопанство лежало въ¬рху плещите на българите.
„Неверниците" имали две възможности — или да приемат исля¬ма, или да признаят неравноправното си по¬ложение (гяури) и да плащат специален да¬нък. Всеки мохамеданин вярвал, че стои по-високо от който и да е християнин.
Много забрани целели просто да унижат християнина. Неговото облекло трябвало да бъде тъмно, без украси, нямал право да язди кон пред турци. Най-красивите тогавашни църкви били превърнати в джамии — „Св. София" в Цариград, „Св. Георги" в София, „Св. Климент" в Охрид и др. Християнският храм трябвало да бъде без купол и камбанария, наполови¬на зарит в земята, за да не привлича гнева на мюсюлманите.
Но най-страшно за българите било насилст¬веното налагане на мюсюлманската вяра — т. нар. ислямизация. Нечуван по жестокост бил кръвният данък (девширме), събиран в продължение на три века (до 1705 г.). Вся¬ко пето момче било откъсвано от българ¬ския народ. Помохамеданчени, те премина¬вали специално обучение, а след това по¬стъпвали в еническия корпус или ставали султански служители. При това избирали „най-добрите, най-красивите, най-умните". Показателно е, че от 48 велики везири между 1453 и 1635 г. 22 били славяни, гър¬ци, албанци, потурчени чрез кръвния данък.
В продължение на пет века ислямизацията била системно провеждана чрез отвличания, преселвания, опрощаване на провинения, раздаване на служби и помощи. Извършва¬ли и групови и масови помюсюлманчвания. Най-големите били през 1515 г., през втората половина на XVII в. в Родопите, през 1689 г. Част от българите, които били принудени да сменят вярата си, постепенно приемали турския език, обичаи и бит, приобщавали се съм господстващата народност. Затова и помюсюлманчването се смятало за потурчване, за отпадане от българската народ¬ност. Но там, където било ислямизирано компактно население, както в Родопите и на други места, то запазило българския си език и традиции.


4.2.Възраждането на българите. Априлското възстание. Българският въпрос. Освобождението
Паисий е роден през 1722 г. в Самоковска епархия. Присмехът на гръцки и сръбски монаси, че българите не са древен народ, подтикнал Паисий да напише историята на българите. Две години той преравял библиотеките на Атон, обикалял други манастири, посетил Сремски Карловци (Австрия). Преместил се в Зографския манастир, където през 1762 г. завършил „История славянобългарска". В нея той гневно порицал онези, които се срамуват да се нарекат българи и се гър¬чеели. За да създаде самочувствие у тъпка-ния векове народ, Паисий описал величието на средновековна България, храбростта на мъжете й: „От целия славянски род най-славни са били българите, първи те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те са завладели." Паисиевата история е и про¬грама за действие, която поставила пред българския народ три задачи: национална просвета, църковно-национална независимост и политическо освобождение.
Като следващ етап на осъзнаване сдобилият се с история български народ, започва борбата за самостоятелна българска църква, тя продължава деситилетия, но е увенчана с успех, същевременно българите използват всеки удобен случай за да се борят с поробителя – воюват в чужди армии, организират чети и т.н. Постепенно освободителния стремеж придобива организирани форми.
Преходът от четническото движение към създаване на вътрешна революционна орга¬низация е свързан с делото на легендарния Апостол на българската свобода Васил Ива¬нов Кунчев - Левски (1837—1873). Готвен за духовник, той захвърлил расото и пре¬минал революционната закалка на Първата и Втората легии, бил знаменосец в четата на Панайот Хитов. Неуспехите на тази так¬тика го накарали да прозре необходимостта от изграждането на революционни комитети вътре в страната, които да подготвят наро¬да за въоръжена борба. В края на 1868 и през лятото на 1869 г. Левски предприел две обиколки из България, срещнал се с различни хора, създал верни последователи и съмишленици на делото сред всички про¬слойки на обществото. При втората си оби¬колка основал и първите комитети. Предаден от българина поп Кръстьо, бил заловен в Къкренското ханче и обесен от турците край София.
Въпреки неуспеха на предходното Старозагорско въ¬стание и смъртта на Левски, българските революционери добре разбирали, че са нужни решителни и само-пожертвователни действия. Ботев очертал стратегията: „Европа и политическите об¬стоятелства дават политическа свобода и са¬мостоятелност само на тогова, който сам може да я добие... Остава само едно: да драснем кибрита и под светлината на огъня да нагазим в кървавата революция, която е единственият път за нашето спасение."
През ноември 1875 г. млади ентусиазирани български революционери — Никола Обре-тенов, Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов и др., създали в румънския град Гюргево нов революционен комитет. Единодушно било решено през пролетта на 1876 г. в България да се организира масо¬во и продължително въстание. Страната би¬ла разделена на четири революционни окръ¬га. Подготовката за въстание била различна в отделните окръзи, в зависимост от способ¬ностите на апостолите, от активността на местните дейци, от наличието на големи турски военни сили. Забележителни били успехите в Четвърти революционен окръг, където център станал Панагюрище. Органи¬заторите Панайот Волов, Георги Бенковски, Георги Икономов и Захари Стоянов обика¬ляли селищата, свързвали се с местните ре¬волюционни комитети от времето на Лев¬ски, създавали нови. Като народен вожд с непоклатим дух и огнено слово се утвърдил Бенковски.
Извършвала се и военнотехническа подго¬товка. Набавяли оръжие. Целите семейства се включвали в ръчното леене на куршуми. От черешови стволове сръчни майстори дя¬лали топове.
Ускорено от предателство, въстанието из¬бухнало преждевременно на 20 април 1876 в Копривщица. Бунтовната стихия обхва-ила Средногорието, северните склонове на Родопите, прибалканските селища в Северна Южна България. Най-драматични сражения се водили в Панагюрско, Клисура, Перущица, Батак, Дряновския манастир, Кръюник, Батошево и Ново село (Ловешко). егендарен символ на Априлската епопея танала Хвърковатата чета на Бенковски.
Стотици емигранти били готови да се включат в борбата й да умрат за освобождението на поробената си родина. Със 188 храбри българи Христо Ботев завладял австрийския кораб „Радецки" и се прехвърлил на бъларския бряг край Козлодуй. На 17 май че-ата потеглила към Врачанския Балкан, като водела ожесточени боеве с преследващите я турски части. В едно от сраженията под връх Вола на 20 май воеводата Христо Ботев загинал. Повечето четници били убити.
Априлското въстание продължило около ме¬сец и било потушено с изключителна жес¬токост. Над 30 000 мъже, жени и деца би¬ли избити, стотици селища — ограбени и опожарени. Нищо от тези зверства не оста¬нало скрито за Европа. Глас в защита на българите издигнали Виктор Юго, Уйлям Гладстон, Гарибалди, Достоевски, Толстой и много други. Българският въпрос станал централен в Източната криза. Султанска Турция била окончателно дескридитирана и осъдена от народите на Европа. Това дало морално право на Русия да обяви война на Турция. Историята оправдала прозрението на Гюргевския комитет — нужна била на¬ционална революция, за да се стигне до на¬ционална свобода.

РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА
В Русия славянската идея най-дълбоко про¬никнала в сърцата на милиони хора., след като били изчерпани всички мирни средства за разре¬шаване на българския въпрос, Александър II прочел в Кишинев манифест за обявяване на война на Турция. Известието било по¬срещнато с неописуем възторг от българ¬ския народ. Хиляди доброволци се стекли под бойните знамена. Създадено било Бъл¬гарско опълчение, в което към края на вой¬ната вече участвали 12 000 души. Спонтан¬но възникнали и много въоръжени отряди.
Руските войски преминали изненадващо Ду¬нав през нощта на 26 срещу 27 юни при Свищов и до обяд завладели града. Разде¬лени в три отряда — Източен, Западен и Преден, те започнали своя освободителен поход. С бързи действия войските на Пред¬ния отряд, водени от ген. Гурко, освободи¬ли старата българска престолнина Търново, преминали Стара планина и на 22 юли ов-ладяли Стара Загора. Военните действия в Северна България обаче се проточили. Пле¬вен, отбранявай от опитния Осман паша, въпреки трите атаки и хилядите жертви, ус¬тоявал. Ген. Тотлебен организирал пълната му обсада.
Турското командване насочило към Стара Загора 40 000-та армия на Сюлейман паша, която трябвало да разбие русите и да отиде в помощ на Осман паша. В кръпопролитна та битка за Стара Загора 3500 руси и бъл¬гари удържали героично напора на 15 000 турци, но били принудени да се изтеглят и да се укрепят на Шипченските височини. Най-критични били боевете на 9, 10 и 11 август. Пет батальона от Българското опъл¬чение и Орловския полк отбивали непре¬станните атаки на Сюлейман паша. Когато боеприпасите привършили, бранителите на прохода започнали да хвърлят срещу при¬иждащите турски пълчища камъни, дървета, дори телата на мъртвите си другари. В критичния момент дошли на помощ стрел¬ците на ген. Радецки. Шипка била отстояна.
Останал без подкрепа, и Плевен паднал. Руската армия преминала във всеобщо настапрение. При трудни зимни условия тя извършила изумителен преход през Балкана. Съпротивата на противника при София, Шише и Шейново била съкрушена. Одрин бил превзет и пътят към Цариград останал от крит.Изправена пред пълен военен погром, Тур¬ция се признала за победена. На 19 февруа¬ри (3 март) 1878 г. в градчето Сан Стефано бил подписан историческият мирен дого¬вор. Върху картата на Европа се появила Третата българска държава, която обхваща¬ла почти всички земи, населени с българи, Създаването на голяма славянска държава обаче не било по вкуса на западните дър¬жави. Австро-Унгария, Англия и Германия настоявали за провеждането на конгрес, който да преразгледа Санстефанския дого¬вор. Заплашвана от нова война, която не била в състояние да води, Русия се съгла¬сила да се яви на конгреса, свикан в Бер¬лин. Представители на българския народ въ¬обще не били допуснати. Под диктата на западните държави на 1 (13) юли 1878 г. бил подписан Берлинският договор. С него голяма част от българските земи били вър¬нати на султана, а останалите били разделе¬ни в две държави: васално Княжество Бъл¬гария (Северна България и Софийско) и ав¬тономната област Източна Румелия (на юг от Стара планина). Това бил един от най-несправедливите договори, които светът познавал.

5. Трета българска държава
Освободена с двеста хиляди руски жертви, с героизма на много патриоти, съдбата на България била вече в ръцете на самите българи, на тяхната държавническа мъдрост. Двеста двадесет и девет народни представи¬тели се събрали в старата столица Търново на Учредително събрание. След бурни деба¬ти на 16 април 1879 г. те приели Търнов¬ската конституция на Княжество България, една от най-демократичните в Европа по това време. Гарантирали всеобщо избира¬телно право, широки граждански права и свобода на личността.
На 17 април Първото велико народно съ¬брание избрало за български княз младия офицер, участник в Освободителната война Александър Батенберг. С този акт били по¬ставени основите на новата българска дър¬жавност.
В Източна Румелия се оформил вторият държавно-национален център. Той се управ¬лявал от Областно събрание, Директорат (Министерски съвет) и областен управител (Алеко паша, а по-късно Гаврил Кръстевич). Въпреки пречките на великите сили бълга¬рите в тази изкуствено създадена област много скоро добили превес и в политиката, и в икономиката, и в културата.
През юли 1879 г. Александър I назначил първото правителство на Княжество Бълга¬рия с министьр-председател Тодор Бурмов. В макар и разделените български земи запо¬чнал невиждан стопански и културен възход, проявявала се неподозирана държавническа мъдрост. Европейската преса и дипломатите започнали да пишат за „Българското чудо".
Българските политически мъже, целият български народ били устремени към една за¬ветна цел — обединението на всички наши земи в една държава. Още щом станали из¬вестни постановленията на Берлинския дого¬вор избухнали масови протести, свиквали се митинги, изпращали се обръщения към ев¬ропейските правителства. В западните ни земи, останали под турска власт, избухнало Кресненско-Разложкото въстание. Със създа¬дените комитети „Единство" съединисткото движение станало истинско народно дело. Условията за успех назрели в средата на 80-те години. На 10 февруари 1885 г. в Пловдив по инициатива на Захари Стоянов бил създаден Български таен централен ре¬волюционен комитет, който се заел с под¬готовката на съединението. На 6 септември 1885 г. то тържествено било прогласено. В негова защита към Пловдив се отправили въстанически отряди, начело с Голямоконарската чета на Чардафон Велики. Поставено пред свършен факт, българсдкото правител¬ство приело извършения акт, а Александър I издал „Указ на обединението". Но предстоя¬ло най-трудното — делото да се защити.
Като дръзко предизвикателство срещу Бер¬линския конгрес Съединението предизвикало общобалканска криза и дълги дипломатиче¬ски дебати. Най-неочаквано, когато всички български войски били на границата с Тур¬ция, на 2 ноември Сърбия обявила война на България. Съдбата на българското съединение трябвала да се реши на бойното поле. След героичен преход от южната гра¬ница до покрайнините на София, българска¬та армия извършила чутовен подвиг. Реши¬телните сражения при Сливница на 5, б и 7 ноември, падането на Пирот, защитата на Видин предопределили бляскавата победа на българите. Светът бил изумен от единството и героизма на младата нация в тази „война на капитаните срещу генералите". С кръвта си «тя извоювала съединението на двете Българии". Първата крачка към обединението била на¬правена. В следващите десетилетия усилията се насочили към освобождаването на бълга¬рите в Македония и Одринско. Правителст¬вото на Стефан Стамболов успяло да из¬воюва от Портата берати за български вла¬дици в Скопие, Битоля и Охрид. Българ¬ското учебно и църковно дело в Македония подготвило и създаването през 1893 г. на революционна политическа организация за освобождението на Македония. Избухналото десет години по-късно Илинденско-Преобра-женско въстание било потушено с реки от кръв.
Пред България стояла и друга важна задача — да скъса завинаги с макар и вече фор¬малната си зависимост от Турция. С Мла-дотурската революция и анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария благоприятният момент настъпил. На 22 септември 1908 г. в църквата „Свети 40 мъченици" в Търново била обявена незави¬симостта. След столетия България отново имала цар и станала изцяло суверенна на¬ционална държава.
През 1878 г. България се възражда за държавен живот в един нов свят - отишлата далеч напред в модерното си развитие Европа. България търси мястото си сред останалите държави на континента, като възприема основните ценности на европейската цивилизация. Новата българска държава се изгражда именно върху тези европейски постижения - такава е конституционно-монархическата й форма на управление, такава е Търновската конституция от 16 април 1879 г; такива са и преобладаващите в обществото идеи - от консервативните до либералните, от аграрните до социалистическите. За кратко време България изгражда държавните си институции, успешно развива своята икономика и култура. В началото на новия XX в. тя вече е между най-големите и силни балкански държави.
Като всяка млада държава България е твърде зависима от интересите и противоборството на великите европейски сили. Те стават основните действащи лица в продължилата и след Освобождението националноосвободителна борба, целяща да обедини всички българи. Успешните стъпки към обединението са започнати със Съединението от 1885 г., продължени са с отхвърлянето на зависимостта от Турция през 1908 г. Но те са съпроводени и с горчиви неуспехи и поражения - Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., което не успява да освободи македонските българи, Балканските войни от 1912 - 1913 г., които предизвикват първата българска национална катастрофа, участието в Първата световна война, завършила за България с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. и новата национална катастрофа. Заедно с разрушена и изтощена Европа България навлиза в междувоенния период - време на бурни и масови радикални движения и революции, на преразглеждане на национални граници, на господство на авторитарни и налагане на тоталитарни модели за държавно съществуване.
Изострената социална и политическа обстановка в претърпялата две военни катастрофи България засилва привлекателността на екстремните идеологии. Заедно с Европа нашата страна живее през тези двадесет години на границата на гражданската война -управлението на масовия БЗНС е свалено през 1923 г. с военен преврат, следват две обречени на неуспех въстания, терористична акция от 1925 г., която е последвана от избиване на много български интелектуалци. Гражданското противопоставяне, политическата нетърпимост, заговорите, убийствата и превратите се налагат като норма в политическия живот. В този ред ст събития се вписва и превратът от 19 май 1934 г., чрез който се прави опит в българската политическа практика да се наложи теорията за управление на елита. Авторитаризмьт, установен през 30-те години в България, не е изключение, а правило за Източна Европа. Той се оказва толкова жилав, че продължава и след смъртта на цар Борис III, и дори след края на Третото българско царство през 1946 г. В такава обстановка, изправена пред необходимостта дореши националния въпрос, България избира военна коалиция - Тристранния пакт, който отново я поставя сред победените и във Втората световна война.
„ Тримата големи" от Антихитлеристката коалиция - Ф. Д. Рузвелт, Й. Сталин и У. Чърчил -предоставят цяла Източна Европа на Съветския съюз, без да искат мнението на потърпевшите. Четири и половина десетилетия след войната България остава неотменно в рамките на оформената под водачеството на СССР обществено-политическа система, наричана социалистическа. Това означава, че тя изгражда новия си облик по модела на съветското сталинистко общество. Първият следвоенен период (до 1948 г.) се нарича „народна демокрация" заради по-големите лични и обществени свободи в сравнение с чистия съветски модел. Но по същество още тогава политическата система се трансформира от плуралистична в еднопартийна, постепенно е национализирана едрата и средната промишленост, централизирано е икономическото управление.
В края на 40-те години започва „чистият" сталинизъм, когато окончателно е унищожена политическата опозиция, извършена е „чистка" сред управляващите и започва икономическото преустройство на обществото -„социалистическа" индустриализация и коопериране на селото. Смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. дава възможност за либерализиране на сталинистката система. За разлика от други източноевропейски страни България обаче послушно следва съветския пример на съчетание между реални и имитираш промени, което води само до известно икономическо облекчение и умерени политически трансформации. С плавното отстраняване на старото сталинистко ръководство започва смяна на поколенията в управлението, а оттам и прагматизацията на системата - тя изоставя идеологическите постановки в името на механизмите за задържане на властта.
В ролята на наблюдател и най-верен съветски съюзник България преминава през всички икономически и политически кризи, изживени от Източния блок. Тя намира сигурно и трайно място в рамките на военно-политическия Варшавски договор. България изпълнява стриктно поставените й външнополитически задачи като южна граница между Варшавския договор и НАТО, но не е пощадена от икономическото изоставане и всеобхватната криза на социализма, която в края на 80-те години довежда до окончателния му крах. Под въпрос са поставени не само тоталитарната политическа система, централното планиране в икономиката и комунистическата идеология, а и такива постижения на следвоенния период като системата за социална сигурност, общодостъпното образование и здравеопазване, както и всичко, изградено с труда на поколения българи.
6. България и европейските структури
България е постигнала добър напредък в синхронизацията на законодателството си с европейското, се признава в доклада на ЕК. С оглед датата, която България е определила за присъединяването си, тя е достатъчно напреднала със синхронизацията, гласи документът. Препоръчва се да се обърне допълнително внимание на изпълнението на законите. България е затворила 22 глави в преговорите с ЕС. Ангажиментите, поети по време на преговорите, са с оглед присъединяване през 2007 г.
България има функционираща пазарна икономика. Страната би трябвало да може да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили в Европейския съюз /ЕС/ в средносрочен план, ако продължи да изпълнява програмата си за реформи за отстраняване на оставащите трудности, се казва в посветената на България част от публикувания доклад на Европейската комисия /ЕК/ "За разширяването на ЕС".
България е постигнала висока степен на макроикономическа стабилност и в момента пазарните механизми работят достатъчно добре, за да позволят по-добро оползотворяване на ресурсите. Отбелязан е значителен напредък в структурните реформи, особено що се отнася до преструктурирането на финансовия сектор и приватизацията, като по този начин е създадена основа за процес на устойчив растеж.
Въпреки това, необходими са по-нататъшни усилия за подобряване на гъвкавостта на пазарите. По-специално, трябва да бъде засилена ефективността на административната и правната система, за да могат икономическите агенти да вземат решения в климат на стабилност и предсказуемост. Трябва да бъдат опростени административните процедури, свързани с предприятията, включително и процедурите по обявяване на фалит. Нивото на финансовото посредничество продължава да бъде ниско. Някои специфични трудности, свързани с пазара на земя, засягат резултатите на този пазар и свързаните с него сектори на икономиката.

7. В заключение
В края на XX в. България отново е на кръстопът, отново търси най-краткия път за изравняване с водещите страни в Европа и света и отново е изправена пред предизвикателствата на безброй вътрешни и външни политически, икономически и социални проблеми.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. История на България, С. Делев, П. Ангелов, Г. Бакалов, Изд. “Отворено общество”, София, 1996г.
2. Илюстрована история на България, Р. Караславова, Изд. “Земя прес”, София, 1996г.
3. Кратка история на България, Ал. Фол, В. Гюзелев, Н. Генчев, Изд. “Наука и изкуство”, София, 1981г.
4. История на нова България, Е. Стателова, София, 1999г.
5. Сравнителна стопанска история, Н. Кьосева, НБУ, София, 2000г.
6. География на България, том ІІІ, БАН, София, 1989г.
7. Конституция на Р. България, в сила от 1991г.
8. www.econ.bg
9. www.government.bg



{START_COUNTER}